Из разказа „Барба Атанасий“
– Да изгребем морето, Коста – не ни е писано да гребем заедно в дните напред… Така се случва, момче, често се случва… Да беше сега тук моят татко, ееех – да беше… Мамо, майчице… Какво си преживяла? Това ли е животът, Зиля? Прощавайте с Яни! Хрисула? Моя любов, ще ме разбереш – ти винаги си ме разбирала, ти винаги – аз май никога или… поне понякога. Но днес всичко разбирам, толкова е ясно и красиво! Идвам, братко, идвам при теб, Алиме, да гребем към детството… Истина, истината казвам – ако не се върна дете, няма да се прегърнем горе – говореше към спокойното Йонийско море, навеждаше се през ниския борд и плискаше с шепи вода в лицето си. – Завръщам се в прекалената свобода, каквато тук няма, Зино, и ти си свободен, приятелю, а за Коста – вече Бог се е погрижил…
И като видя, че всичко наоколо е само вода, осъзна, че безпаметно дълго е гребал навътре срещу вятъра, без да усети умора… Безпаметно дълго се беше разкайвал за греховете си… Безпаметно дълго… Придърпа лодката на Зиновий, прехвърли се при него и го целуна по челото, после се върна при Коста, обърна посоката на лодките към брега, прибра във вътрешността греблата и се надвеси над кошчето – животът продължава, сине, и без мен животът продължава – и го помилва, – навярно по-добър, навярно… Сбогом, Коста, сбогом, Зино – изправи се между двете лодки Кадир, сякаш между Йонийско и Черно, и разтвори ръце да прегърне безкрая… Приведе се леко и опиянен се хвърли в морето на опрощението, в солената утроба на древната майка – надолу, надолу, надолу, за да не може да се върне… Още по-надолу… никога или… поне понякога.
