Митко Новков за „Непоискани дълбини“
Непоискани дълбини, Динко Динков. “Либра Скорп”, Бургас 2017, с. 53
Ако нещо се вдълбава във възприемането на стиховете на Динко Динков, това е усещането за самота. Не без значение за това усещане са наименованията на разделите в книгата “Непоискани дълбини”: “Самотно плаване”, “Сам и истински”, “Нима е самотата свобода”. Морето в неговата поетика не е море на възторг и въодушевление, както е при Христо Фотев, нито на споделена и поради това не толкова самотна самота, както в “Крайбрежна поема” на Милка Стоянова; неговото море е самотно и уплашено, самотно и заплашено – море, което стои беззащитно пред набезите на хората, забравили всъщност, че произходът им води началото си тъкмо от морето, тъкмо от водата: “Корабите с тралове излизаха/ от кея и мазутните юмруци/ заблъскаха по гнилото корито/ на газещата в тинята дълбачка,/ която плю през трюмовете кръв”. Четеш стиховете му и се сещаш за морето в картините на художника Александър Мутафов – сиво, нерадостно, прибойно. Затова в неговия поглед морето е патосно, тоест страдащо: то е като Иисус, подложен ударите с бич в деня Разпети Петък – “Разпятие”. Динко Динков събира в стиховете си по уникален начин морето и вярата, отъждествява ги: той вярва в морето и затова е вярващ, той има вяра и затова пише за морето. Странна е тази идентичност: за някое по-нечувствително ухо дори би се сторила кощунствена, ето защо на моменти в поезията си той е повече обяснителен и буквален – не, не понеже му трепва ръката, а понеже държи и дължи да разкаже докрай, изцяло тази самоочевидна за него идентичност: “Злокобно съскат в мрака демоничен/ омайващи, изтръгващи човешки облик, водни/ магически мелодии и близки/ на немощните аргонавти стават нимфите/ от дъното на Посейдон до медните/ и прокълнати брегове в кошмарни сънища”. Поради това аз бих се съгласил само на ¼ с думите на Ваньо Вълчев на гърба на стихосбирката: да, морето е в центъра на писмото, но не “като съдбовен спътник, носещ радост”, а като съдбовен спътник, носещ скръб. Колкото до България – не че я няма, но тя е завоалирана именно през вярата и именно през морето: в светоусещането на Динко Динков те са едно и също сега и винаги. Или, както той сам изрича: “Нима е самотата свобода –/ последна свобода ли е морето? […] И лодка през безмълвната мъгла/ към Господ ли се носи устремена”. От нас зависи как ще разчетем тази лодка: дали тя ще бъде лодката на спасението, или на крушението…
Митко НОВКОВ
Текстът е част от Годишния преглед на поезия от бургаски автори, 2017г. и е публикуван на сайта на издателство „Либра Скорп“.
Изображението е фрагмент от картина на Александър Мутафов.
