Мъка
Броди слънце в моя сенокос
и тревите пръхнат като жадни
биволи, дошли на водопой,
спънати в синджири и оглавници.
Сам съм мъка – да надавам вой –
кой ли ще ме слуша в тая пустош!
И да хукна през просото бос
друг да бъда – ще изглеждам глупаво,
ще изглеждат страшни призори
биволите мъртви в сеновала –
над вълните с огнени очи
и треви от дъждовете дъхави.
След коситба, както се мълчи,
докато пръстта ни заравнява –
откъде съм тръгнал, се смили,
Господи, докрай да не забравям…
