Памет за намръщените веселяци

 

И защото много ги обича, Георги Йочев спасява своите „намръщени веселяци”, част от които вече са се прехвърлили „отвъд хоризонта”, като създава памет за тях с новия си сборник.
В историите за Ченгене скеле заселниците са „хвани единия, утрепи с него другия; събрани от кол и въже, всички са приятели, но никой нищо не знае за другия.” Животът им е преминал „като куче през хоро”.
Бих искал да насоча вниманието на читателите към първия и последния разказ, които оформят рамката на книгата чрез събирателния образ на рибаря. Авторът използва изповедната форма, за да разкрие душевните състояния на своите герои, за които са характерни самотата, вглъбеността и мъдростта. Понякога изповедалня е кръчмата, друг път е дневникът на рибаря. Както заявяват, че не са вярващи – словото им, написано върху белия лист, придобива плът, която повежда душите им към стръмния път на опрощението и спасението, понякога говорят за християнска вечност.
Рибарят от първия разказ си измисля публика, той създава своите читатели, които непременно трябва да го разберат, трябва да са като него. Целият свят му се подчинява и се подрежда в неповторима хармония. И наистина дневникът попада в ръцете на предсказания човек, който споделя безсмислието на живота, който не очаква нищо и не се надява, който всичко е приел за естествено, който отхвърля господството на идеите и каузите, които винаги се оказват пагубни, който плува с отворени обятия навътре в размекнатата пръст към корените си и търси онези древни сили и пра-отци, на които принадлежи, които са му открили своята справедливост и отхвърлят тази на всяка политическа власт. Следвайки прозрението на Достоевски, че всеки пред всеки и за всичко е виновен, героите на Йочев разширяват земния Ад от „другите” на Сартр до мъчителния „Аз”. Страшният съд в дневника е съд над себе си, а спасението на човешката душа – основна грижа, която не трябва да има почивен ден.
Отритнати от предишната власт, ненавиждани от сегашната, тези смирени мъже са и най-опасни – не могат да бъдат вече наранени, не мразят и не обичат никого, не се тревожат за другите…
Тук е мястото да споделя усещането си за присъствие на един наш общ приятел – поета Манол Манолов, който несъмнено е оказал влияние върху автора с философските си възгледи. Струва ми се, че между многото рибари се промъква детската му душа и не спира да се смее, да съзерцава с умиление дълбокия залив и завръщащите се рибарски лодки или да отсъди строго и справедливо, само както тя умее.
Мотивът за смеха се появява още в първите страници на сборника и заслужава особено внимание, защото подсказва един от възможните прочити на тази книга. Откривам пречистващия смях на древния Заратустра, който невинно се смее и се радва на слънцето и света. Това е смях, роден от магическата сила на виното и храната, които се превръщат в щастие и истина, в любов и огън. За съжаление мечтите и надеждите имат срок, който е изтекъл, и пожарите стихват. Единствено словото, изписано на белите листове в дневника, прелиства времето, което по-късно е посочено от героя за негов единствен Бог, но това време е и Времето-море, приливите и отливите, върховното усещане за свобода и разтваряне във вечността, на спокойствието и тишината след вътрешните борби.
При едно от посещенията си в рибарското селище в средата на лятото споделих с Йочев отдавнашната моя мечта за малка рибарска колибка на брега на морето и лодка, с която да мога да навлизам в свободата и в съзнателно търсената самота. Как само се зарадва приятелят ми, как се изпълни с радост и се раздвижи силното му тяло – не бях очаквал такава реакция – очите му светнаха с някакъв тайнствен плам и имах чувството, че всеки момент ще скочи и ще ме прегърне, ще ме разтърси да се събудя от това опиянение… Друг един път разговаряме за морето и за писането, а на двамата очите ни се наливат със сълзи… ей така – отникъде… от щастие, че споделеното е разбрано и почувствано…
Разбирането всъщност е друга основна тема в разказите на Йочев, по-скоро неразбирането… Неразбирането поражда смирения бунт на рибарите, като отключва в читателя позабравената романтична представа. Има истина за теб, за мен, за другите, но съществува и друга истина над истината, за която пише и Казандзакис и с безкрайна любов описва страданията си към постигането на мъдростта. Но както при него, така и при Йочев се забелязва особената натрапчива вяра в божествеността на водата. Водата ражда – водата заличава. Водата е онова Време, за което вече споменах – жива Вода, живо Време, жив Бог… Не е случайност и, че героите пият от много води, но най-дълбоки се оказват водите на любовта… солени, горчиви, парещи, пра-води…бездънни… Влюбен във всички жени като един вечен Зорбас е събирателният образ на всички рибари, морски рибари… смели и сурови мъже. Виждам как жената на Йочев също се смее на това – тя всичко разбира, но се смее в себе си, тихо, приглушено, с цялата тъга на майката и съпругата, с цялата си любов към най-близкия си – автора на „Намръщени веселяци”. От малкото срещи с нея ме порази онова майчино изражение, което вече малко жени притежават… напомня ми по някакъв начин майка ми… Майчината топлина, с която ни посреща и изпраща като гости. Без да сме водили разговори за това, предполагам, че нейната подкрепа е основен стълб, около който е привързано корабното въже на „Еолида”… Затова мисля, е споделена мисълта, че „в една колиба край морето има повече свобода и романтика, отколкото в панелките…”
На малкия плаж южната кръв закипява от мечти и ти се разтваря душата… Само чувстваш и не мислиш… онемяваш… и едно голямо море, което те изпълва… Ще се пръсне онзи смях, ще се пръсне морето отвътре… и това е щастие… и голяма мъка…
Затварям книгата и усещам полъха на северняка… Жените се отдалечават и се сливат в една единствена жена, която надига и обръща вълните. Струва ми се при този разкъсан пурпурен залез, че „отвъд хоризонта” няколко рибарски лодки ще изгубят бреговете, за да спасяват мрежи – едни ще се смеят лудо, други ще напяват тъжни песни, а някой ще бърза да довърши последните изречения от дневника в колибата и да се слее с морето, с приливите и отливите, с бързото течение на Времето…
Пожелавам на автора време за всичко, здраве и щастие! Поздравявам го и вярвам, че книгата ще намери своите читатели, защото те са предсказани и създадени светове, в които героите доверчиво се завръщат и акостират в залива…

Динко ДИНКОВ

С ученици от Вечерно средно училище „Захари Стоянов“, Георги Йочев и Ваньо Вълчев

Коментари

коментара