Светла Чапкънова
Светла Чапкънова е родена на 14 май 1980г. в гр. Бургас.
Завършва българска филология в Университет „Проф. д-р Асен Златаров”.
Учител по български език и литература във ВСУ „Захари Стоянов”.
Пише поезия, приказки и разкази, с подчертан интерес към фолклора.
Зестра
Завърнах се мрачна в древни руини,
някога била съм там у дома.
Скитах бездушна, прокудена, дива,
свивах гнезда на безумни места.
Нощем сънувах старата ракла
с моя надиплен от баба чеиз,
в ризата бяла вградена душата ми,
пазена с клетви на мъртвите ми.
Вдигнах капака, изскърцаха пантите
шарени черги, покрити със прах.
Светват шевиците златни забравени,
гайди се чуват от пусти поля.
Отломки
Рибарят замахва серкмето
и пуска през зъби конеца,
полюшва с краката небето
сред крясък на стреснати гларуси.
Морето изтича в очите му –
провлачват вълните отломки.
Дълбаят прибойните спомени
пробитата дървена лодка.
Заключил морето във себе си
със вкус на слънца и скариди –
покров на рибаря са мрежите
с котви в последния пристан.
Глухарче
Леден февруарски дъжд заваля късно през нощта и все още валеше монотонно и тихо, лепеше се по сградите и автомобилите и караше калта да се смъква в ниското. Небето се беше отпуснало върху сградите и всичко изглеждаше сиво и безлюдно. Работниците, които правеха улиците и каналите между блоковете, се бяха изпокрили в неделния ден и целият квартал приличаше на една огромна кална локва.
Прозорците на детската стая бяха запотени и Милена, подпряна на радиатора, рисуваше сърчица и букви по стъклото, а после бързо ги изтриваше. Още боса и по нощница се опитваше да не обръща внимание на караницата между брат си и сестра си и потъваше в собствените си мисли: Добре, че е неделя,иначе трябваше да ходя на училище с тези съдрани маратонки и да умра от студ, времето е отвратително.
– Повече не мога да те понасям, писна ми да спиш при мен! По цяла нощ ме риташ и не мога да се наспя! Защо изобщо си се родила?!– извика Стефан, средното дете в семейството.
В детската стая имаше две легла и три деца. Най-малката, Таня, всяка вечер сменяше леглото и спеше при някой от по-големите.
Малкото момиченце се разплака при забележката на брат си, а той продължаваше да мърмори без да се интересува от това.
От кухнята идваше миризма на кафе и цигари и се долавяше разговорът на възрастните. Не се караха, просто говореха, а това беше добре, защото Милена беше гладна. Искаше й се да изпие и едно кафе и да вземе една от цигарите на майка си, но това, че пуши все още се пазаше в тайна от баща й.
По-късно щеше да отиде до Силвия и да пият кафе,a сега трябваше да спре тази караница:
– Млъквайте най-накрая! Искате онзи да ни чуе ли? Обличайте се!
Двете деца утихнаха и започнаха да се обличат.
Ваня беше деветгодишно рошаво момиченце, а Стефан на дванадесет и точно копие на баща си. Дори жестовете му бяха същите.
Дали и сега толкова прилича на него? – помисли си Милена и се стресна. Бавно си отвори очите и огледа болничната стая. Все още под влиянието на съня и объркана, тя недоумяваше къде се намира. Имаше нещо на главата и внимателно прокара ръка на това място. Беше голяма превръзка, покриваща половината й лице и закриваше едното око. Затвори си очите и си спомни за изминалата вечер. Как се опита да се измъкне от ръцете на Борис, който я сграбчи и как искаше да се провре между стената и инвалидната му количка.
Само това си спомняше, а как се е озовала в тази болница и къде е той нямаше никаква представа. Тази неизвестност я плашеше и тя панически преравяше спомените си от снощи.
– Добро утро! – прозвуча служебният глас на сестрата, която влезе в стаята и изтръгна Милена от мислите й. Остави някакви лекарства на масичката до леглото и захвана да подрежда нещо в другия край на стаята.
Типичната англичанка – Милена я огледа – пълна, с неособено добър външен вид, съдейки по неоформената прическа, но с безупречна униформа.
Как е възможно жена, която е отделила толкова време на дрехата си, да не се погледне в огледалото и да не обърне абсолютно никакво внимание на себе си. Косата й изглеждаше като залепена на главата.
Жените в България бяха коренно различни. Всички майки бяха хубави , макар че през осемдесетте изглеждаха почти еднакво – дрехите и обувките им бяха еднотипни като униформи.
Нещо в главата й непрекъснато я връщаше назад във времето – площадката зад блока, играта на стражари и апаши до тъмно, скришното пушене на цигари под терасите на съседния блок и как защипваха цигарата с щипка и си пръскаха в устата един парлив парфюм, за да не ги надушат в къщи. Сякаш това се е случвало вчера, а беше преди цял един живот.
На излизане от стаята сестрата се обърна към младата жена:
– Госпожице, изпийте си лекарствата, за да се почувствате по-добре, а по-късно ще разговаряте с лекаря за състоянието си.
Наистина имаше нужда от болкоуспокояващите. Цялото тяло я болеше, а главата й пулсираше. След като се отпусна обратно в леглото, се замисли отново за съня си и семейството си. Родителите й се разведоха преди години, малко след като тя избяга от къщи. Продадоха апартамента и всеки започна отначало,кой както намери за добре.
Майка й не беше особено постоянна във връзките си и вече никой не обръщаше внимание на поредната й раздяла или нова любов. Стефан остана с нея.
Баща й се прибра на село и взе Ваня със себе си под предтекст, че ще се грижи за нея, но всъщност родителските права върху поне един от тримата му бяха нужни, за да получи половината стойност на жилището. След което се отдаде изцяло на алкохола и заживя в една селска кравеферма с детето. Няколко месеца по-късно Ваня избяга и се върна при майка си, а той така и не я потърси повече. Милена се чуваше с братовчедка си понякога и доколкото знаеше от нея, баща й не приличаше на себе си вече. Алкохолът си беше казал думата. Пък и какво значение имаше след толкова години.
С брат си Милена не се разбираше вече особено и не можеха дори да водят разговор без да се скарат.
Силвия, най-добрата й приятелка, си остана най-близкият й човек в България, въпреки различията им в начина на живот и вечния спор за това кое е правилно и кое не е. Най-общо казано Силвия се опитваше да вкара приятелката си в пътя, но така, както тя го разбира.
Според Милена Силвия изобщо не беше наясно с живота, защото и семейството й, и съпругът й бяха богати хора, а тя не правеше нищо друго освен да се грижи за детето си.
Унесена в мислите си по-скоро усети, отколкото чу, че в стаята й има хора. Отвори незакритото си от бинта око и видя пред себе си лекар, който държеше папка с документи в ръцете си, и двама полицаи.
Студени тръпки полазиха гърба й и тя се почувства като хваната в капан. Изпитваше силна ненавист към полицаите откакто я екстрадираха в България и беше се сблъскала с тях още в Холандия.
Лекарят беше любезен човек, който подробно обясни на Милена положението, в което се намира. Не било толкова зле – леки натъртвания и охлузвания по тялото, слаб оток на главата, който не е опасен, но за по-сигурно ще я наблюдават в болницата още три дни и ще приема леки болкоуспокояващи. След което ще може да се прибере у дома.
През цялото време полицаите търпеливо изчакваха и след като разговорът свърши, единият от тях се приближи до леглото й с един голям бележник, извади химикалка и я накара да му продиктува личните си данни.
– Госпожо Василева, въпреки състоянието Ви се налага да проведем този тежък за Вас разговор и се надяваме да ни разкажете подробно какво се случи вчера с Вас и Вашия съпруг.
– Къде е Борис? – гласът на Милена излезе тих и треперещ от устата й. – Аз също искам да го видя и да разбера какво се случва с него, защото не си спомням нищо.
Полицаят хвърли един тревожен поглед на колегата си, което изобщо не се хареса на Милена и за части от секундата тя беше сигурна, че ще я арестуват. В нея започна да се надига паника и си наложи да не поглежда към вратата на стаята. Нямаше смисъл. Не можеше да избяга толкова бързо, нито да мине през тримата мъже, които се бяха пръснали из стаята. Дори нямаше да има време да се изправи напълно от леглото. Въздъхна тежко и затвори окото си. Явно това беше краят.
В това време полицаят, с когото разговаряше я хвана за ръката и много бавно започна да говори, като се опитваше да предвиди реакцията на младата жена.
– Успокойте се, моля Ви. Много съжалявам, че трябва да Ви го кажа, но Вашият съпруг е мъртъв. Когато Ви намерихме вчера, си помислихме, че и Вие сте мъртва, защото бяхте в безсъзнание, но благодарение на възрастната дама, която живее на етажа под вас, и оказаното от нея съдействие, медицинският екип успя да се справи със ситуацията.
Милена отвори окото си и погледна човека. Не приличаше на някой, който ще я арестува или обвинява в нещо. Изглеждаше разстроен и все още държеше ръката й, като видимо се чудеше как да продължи. Милена замълча – сега беше моментът да разбере какво знаят полицаите и съседите.
– Вчера ни позвъни разтревожена възрастна дама, която каза, че е чула много силен шум на стълбището в сградата и се е стреснала. Обясни ни, че е трудно подвижна и не може да ни даде повече информация, защото се затруднява да излезе от дома си. Въпреки това, когато пристигнахме на мястото, същата дама беше седнала до вас и подпираше главата ви. След като медиците ви отведоха, ние разпитахме съседката. От нея разбрахме, че съпругът ви наскоро е катастрофирал и така е получил травмата, която го е приковала на инвалидната количка. Както и, че по това време на деня излизате на разходка и след това посещавате физиотерапевт, който се грижи за състоянието на съпруга ви. Възрастната дама беше възмутена от поведението на домоуправителя на сградата, с когото неведнъж е имала конфликт заради неработещия асансьор. Според нея той изобщо не поддържал техниката и почти всяка седмица имало дни, в който асансьорът не работи и това за нея означавало да е затворена в дома си по цял ден. Той не е работил и вчера, когато сте се опитали да слезете по стълбите и е станал този ужасен инцидент.
Съжаляваме за загубата ви. Ако решите да заведете съдебно дело срещу домоуправителя, трябва да се консултирате с адвокат. Нищо повече не можем да направим, за да ви помогнем, госпожо.
Ще ви оставим да си починете и да се възстановите.
И излязоха от стаята.
Милена се вцепени от чутото и не реагираше в първия момент. Всичко изглеждаше нереално и толкова лесно, не беше за вярване, че е свободна и все още жива. Тя се огледа в празната вече стая – не сънуваше ли? Мислите се блъскаха в главата й и не можеха да намерят правилната посока, за да се подредят, но все по-ясно осъзнаваше случилото се. И се усмихна. За първи път от години изпита някаква положителна емоция, която се разля по тялото й и я изпълни.
Лежеше в леглото без да мърда и със затворено око. Въпреки дискомфорта от травмите си, се наслаждаваше на тишината и спокойствието и се остави на спомените от съня си и дъждовната сутрин да я завладеят.
Трите деца се облякоха и несигурно излязоха от стаята си. Майка им се смееше тихо и нервно от кухнята, а баща им говореше нещо. Всичко изглеждаше нормално, когато влязоха при родителите си и седнаха на масата. Беше направила палачинки – любимата закуска на баща им – приготвяше ги винаги след скандали. И с това до известна степен успяваше да овладее отвратителния му махмурлук и злобата, която се изливаше върху всички.
Снощи той ходи на банкет. Още с излизането му на всички вкъщи им стана ясно, че ще се прибере доста пиян, а това означаваше проблеми.
Обикновено нападаше първо майка им и не спираше да я обвинява в изневяра и какво ли още не, биеше я, а след това се сещаше и за децата, които според него не бяха негови, а на нейните любовници.
Милена беше измислила начин да се справя с тези ситуации, а по-малките й подражаваха. Още преди лягането си, докато баща им не се беше върнал, те се обличаха с всички възможни дрехи, които имаха. Заприличваха на топки и им беше много трудно да се движат, но това значително намаляваше болката от ударите в тялото, а главата си я пазеха с ръце.
Опитваха се да заспят набързо, докато го нямаше, защото беше сигурно, че ще ги събудят през нощта, след като се прибере пияницата.
Майка им го чакаше на терасата по цели нощи, пушеше цигара след цигара и винаги бързаше да събуди децата преди да му отвори, за да могат поне малко да се разсънят преди сцените, който разиграваше.
Нищо по-различно от преди не се беше случило и през изминалата нощ, но този път децата не пострадаха. Майка им успя да го извлече от детската стая и в резултат на това устата и беше сцепена и подута.
Закуската премина в тишина и напрежение. Бащата мълчеше, но погледът му злобно преминаваше през децата, които се хранеха с наведени глави и не смееха да вдигнат очи от чиниите си.
– Яжте по набързо и излизайте! – нареди майката и продължително изгледна Милена в очите, като кимна едва забележимо.
Това беше знак да се измъкнат от къщи. Все още никой не беше в безопасност.
– Къде ще ходят в дъжда? Да седят тука, ще им проверявам домашните. – изръмжа бащата.
Децата замръзнаха на местата си и не смееха да дишат.
– Нека да отидат малко на гости, – заговори тихо жената и се доближи до него – да останем сами малко. Ще си полежиш да си починеш. А? Да ходят у Силвия да играят с кучето, а ние да сме си тука. Нали?
Бащата само кимна.
Милена мразеше тези моменти. Майка й не можеше да се измъкне от него и щеше да го изтърпи, въпреки че го ненавиждаше. Тримата станаха от масата като по команда и започнаха да се обличат. Отсрещния блок беше на две крачки.
Там Силвия беше седнала в кухнята с майка си. Настанена удобно с крак върху стола, тя четеше книга и пиеше кафе. Майка й бъркаше нещо готвено за обяд и гледаше през прозореца до печката.
– Идват! – прошепна по-скоро на себе си жената и проследи тичащите в дъжда три фигурки – Силве, Милена идва с брат си и сестра си.
– Очакваше се да дойдат. Нали имаше банкет снощи, кой знае как са изкарали през нощта. Чудя се как го търпят изобщо и защо не го изгонят най-накрая. Мамо, ако нещо такова се случва на нас, ти ще го търпиш ли? Аз не мога. Изобщо не ме интересува дали имам или нямам деца, тръгвам си и толкова. Даже и татко мога да изгоня, ако е такъв.
– И ще ядем мърмърици без баща ти.
– Щом трябва ще ям и мърмърици, но такъв няма да го търпя и една минута на главата си.
Майката погледна дъщерята. Силвия не беше лесна и трудно я контролираха от дете. Когато си наумеше нещо, го правеше въпреки всичко и дори да съжаляваше след това, не го показваше и си понасяше последствията. Не си признаваше, че е сгрешила и не падаше по гръб. Така беше и с последния приятел, който се завъртя за кратко около нея. Няколко пъти я предупреждаваха, че той не е за нея и ще и създаде проблеми, но Силвия не слушаше, ядосваше се, че се опитват да я командват, караше се с всички и фучеше из къщи като хала. Имаше много тежък характер и страшна проклетия, която според баща й е в наследство от тъща му.
Та този се оказа обикновен крадец. Един ден чисто и просто го арестуваха за някакъв обир и с това се приключи тази връзка. После не се чу и видя, а Силвия така и не повдигна разговор за него повече. Майка й си отдъхна, но не се знаеше докога ще има спокойствие.
Силвия беше като магнит за момчетата от малка – дивият й характер им пасваше на момчешките игри и тя порастна докато се катереше по дърветата, падаше, ставаше, цял ден скиташе по улиците, биеше и я биеха, но имаше едно страхотно детство, лишено от превземките и лигавщините на повечето момичета. Такива кокони я дразнеха и ги игнорираше умишлено. Имаше си собствено излъчване и характер и може би това беше основната причина, поради която се въртяха толкова момчета около нея, след като порастна.
Кучето скочи рязко и хукна с бесен лай към вратата секунди преди да се чуе звънецът. Трите деца влязоха мокри като кокошки и пуделът се метна щастливо върху малката Таня, която го зацелува и запрегръща.
– Ммм, как мирише на кафе – каза Милена докато смъкваше мокрото си яке – Силве, ще ми направиш ли едно? Така ми се пиеше кафе на спокойствие, да си запаля една цигара и да не мисля за тези идиоти в къщи. Писна ми от техните глупости и щях да си хвана пътя нанякъде, ако имаше къде да отида. Нямам търпение да отида при леля ми през лятото, те поне са нормални и не откачат през вечер. И братовчедка ми ще е там.
Рада
Рада беше седнала в сянката на къщата и си почиваше. Големият й син мълчаливо правеше нещо в двора и тя го загледа. Беше около 40-годишен вече и се беше поизгърбил. Остаряваше и той.
– Жеко, внимавай да не пръснеш черешите! Къде си ги нарамил тези дърва? Добре си бяха подредени.
Жеко я погледна с празен поглед, върна дървата, където си бяха, изправи се и захвана нещо друго.
„Все да му казвам”- помисли си Рада и погледна към горната част на двора, където беше вилата на сестра й. Някой вървеше към Рада – чуваше гласовете на децата. И тя бяха дошли на черешобер, но бяха голяма бригада: двамата Радини племенника, жените и децата им.
Двете малки внучки на сестра й слизаха по надолнището, бърбореха си и се кискаха, а майка им вървеше отзад с голяма купа за салата в ръцете.
– Лельо, качвайте се при нас да обядваме. Ей сега ще нарежа салатата и сядаме. – каза младата жена – Жеко,хайде остави ги тези дърва и да хапваме.
Жеко си вдигна главата и погледна към външната чешма и снахата. Малката дюля беше се разлистила над чешмата и слънцето тук-там достигаше до жената и сякаш пълзеше по тялото й – от прибраната коса до босите крака. Беше с една лека рокля в жегата и докато миеше зеленчуците водата пръскаше навсякъде около нея. Като си свърши работата, пусна си косата от шнолата, понамокри се и пак я зави и завърза здраво на главата. Жеко заби поглед в шията й, по която се стичаха капките вода и слизаха към гърдите й, задържа очите си там за няколко секунди и целия почервеня от срам. Не знаеше накъде да избяга, смотолеви нещо, грабна едно дърво и се скри в къщата.
– Какво му става? – учуди се младата жена.
– Нали го знаеш. Хайде да отиваме нагоре.
И Рада се изкачваше по пътечката към сестра си, но пак й заседна онази голяма буца в гърлото и мълчеше.
Жеко чакаше търпеливо зад завесата да се махнат, за да излезе на двора. Как да седне на масата с тях? Да нямаше жени, да седнеше. Особено тази младата много го притесняваше. Очите й едни тъмни такива, проникваха в него и сякаш му четеше мислите.
Рада седна до сестра си и огледа пълната с млади хора и деца маса.
– Жеко къде е? – попита я сестра й с половин уста.
– Нали го знаеш, срам го е. Подрежда дървата пак. Две приказки не може да каже пред хора. Толкова време мина, а той вместо да се стегне по-зле става. Аз, ако знаех, че така ще стане, устата нямаше да си отворя за оная. Ама…
– За коя, ма лельо? Жеко да няма приятелка? – засмя се племенника й.
Рада не отвърна веднага, наистина Жеко се беше чалнал с годините. Стана й тежко и погледна сестриния си син.
– Смей се ти, смей се. Да не ти идва на главата такова. Той Жеко не беше такъв едно време, не помните ли колко обикаляхте кръчмите заедно?
Младият мъж се наведе гузно и нищо не каза повече.
– То не е много за разправяне, но Жеко имаше една приятелка преди 15-16 години. Водеше я в къщи често и всичко добре вървеше, но и двамата криели от нас, че тя имала едно дете. Един ден събрали смелост и дошли с детето. То беше малко тогава, три-четири годишно момиченце. Дете като дете. Добре, ама аз като скочих срещу тях… и ги изпъдих. Жеко тръгна с тях, че после се върна да се разправя с мен. Къде ми беше акъла тогава, а?
– И? – попита племенника.
– Какво и? Нали го виждаш? Сам е, че и с главата не е наред вече. Баща му и той – мълча тогава и слушаше мен, а трябваше да ми удари един бой.
Натиснахме го и Жеко я остави. Виках си – ще намери друга, но повече жена не се завъртя покрай него и тъй си минаха годините. Какво като беше с дете? Да бях мислила и тогава така! Щеше да си бъде с нея, сигурно и деца щяха да си имат. Какво ако бях й гледала момиченцето? Тъй и внуци щях да съм видяла, а то какво?
Малкият замина за Америка, на децата му не се нарадвах, а те станаха вече за женене и хич няма да се върнат насам сигурно. Жеко като кукувица сам остана.
