„Непоискани дълбини” – книга с поезия, както я е определил авторът й
И това определение не е поза. То намира потвърждение във всяко едно от тези стихотворения, заредени със скритата енергия на авторовите открития за собствения му свят. Свят докрай отдаден на морето, на всичко, което е море.
Озаглавил е книгата си „Непоискани дълбини” и както сам признава в едно интервю, тези дълбини са като неочаквана, „непоискана любов, която ни връхлита внезапно и ни преобразява, като непоискано добро, като изначално заложеното в човека преди неговата воля, преди да изплува от дълбините и да проплаче”.
Впрочем това интервю на колежката Роза Максимова във вестник „Компас” е предразположило Динко Динков да бъде докрай откровен, да изкаже съкровени неща и да открехне малък процеп към всичко онова, което го е обсебило, което като че ли по рождение му е било орисано – морето, светът на морето и морето като всеобсебваща вселена.
Тук искам да кажа, че не правя анализ на творбите, събрани в тази книга. Както казват „не ми е подадено”, пък и не съм достатъчно вещ. Но аз ви я представям, като споделям какво ме е впечатлило при първия й прочит, какво ме е развълнувало, каква мелодия е останала да звучи у мен, след като съм прелистил и последната страница. И да се опитам да го споделя с вас, бъдещите читатели.
Трета стихосбирка на един млад творец, посветена на неговите взаимоотношения с морето, на съдбовното им взаимно привличане. Сякаш са се заклели да се обичат до смърт и да си бъдат верни докрай! При това без досадното преповтаряне на теми, без кух възторг, който звучи по-скоро като рутинна декларация.
Всяко докосване на поета до морската стихия е като задъхан порив, като раждането на една неистова взаимност, като разтърсващо завръщане в утробата, готова да те приеме, защото си нейна рожба.
Ще използвам още едно откровение на Динко Динков. То е: „Постепенно дълбините стават поискани от влюбения човек, от пречистения, от отдалечения… Гмуркането надълбоко изисква състояние на духа и тялото близки до това на природата, завръщане към корените, към свободата да усещаш красотата, ласките на вълните, отраженията на пасажите от риби… Гмуркачът… се преобразява в дете на морето. В приспивното люлеене на прибоя вижда как се ражда любовта, а в крайбрежните дълбини понякога открива стари пътища, върху които е кипял животът, от пристаните на които са отплавали галери или след бури са намирали смъртта си. Можем да възприемем гмуркането като ритуал на смъртта и възкресението. Това се случва и в дълбините на душите ни – понякога умираме и се раждаме отново, понякога се колебаем да се родим…”
Твърде дълъг цитат. Самият той е звучен и развълнуван като стихотворение. И красноречиво заявяващ част от нещата, които свързват поета с морето. Само с неговото море. Защото болките и вълненията, радостите и възторзите, цялото богатство на неговия емоционален и образен свят във неговите стихотворения са си само негови, докосванията и общенията с водната вселена са неща до край интимни и за наша радост – изповядани талантливо във всеки ред.
Ще се отклоня за малко, за да подчертая прекрасната организация на поетичния материал в книгата. Три цикъла – “Самотно плаване”, “Сам и истински” и “Нима е самотата свобода”. Във всеки цикъл – стихотворения, които като че ли нямат място в никой от другите раздели. И в същото време обединени от едно, доминиращо дори над възхищението – че тази неописуема и всевластна хармония може да бъде наранена, че нейната рожба може да унищожи утробата, която я е създала, може да накърни нейната величава многобагреност и многосъщност. Тук, струва ми се, са най-големите достойнства на „Непоискани дълбини”. Тук поетът наистина е успял.
Като цяло, впрочем, книгата е успех и на нейните издатели – отлично оформена, отлично отпечатана. И тази великолепна картина на бай Яни Хриспулос на корицата!
В „Непоискани дълбини”, струва ми се, е по-населено с човеци и човешки съдби. Динко Динков като че ли ги е извадил на по-преден план. Защото като всеки талантлив поет, навлизайки все по-дълбоко в своя си свят, той, може би, съзнава безсмислието на морето самò, без човека, без взаимното им проникване, Има текстове, в които той е леко дистанциран, за да може да направи по-точна и безпогрешна преценка на взаимоотношенията „човек – море”. На взаимоотношенията „поетичен свят – морски свят”.
Има текстове, в които поетът изглежда като разпнат между море и земя, между вода и суша. И трябва да се взрем малко по-задълбочено, за да открием, че това не е разпятие, а опит да се прегърнат тези две чудеса на Божия свят! Защото тогава, може би, ще си постигал хармония, душата ти ще е постигнала спокойствие и радост. И както е изначално – ще тръпнеш пред нови тревоги и предчувствия – ред след ред, ден след ден, век след век.
Едно време учехме един чудат предмет – „Основи на Дарвинизма”. Имаше един учен, Опарин май беше, който доказваше, че животът се е зародил в световния океан и постепенно е излязъл на сушата със закодиран порив да полети.
Прав ли е, не е ли – кой го знае.
Ако изкуството може да служи за научно доказателство, може да е бил прав. Защото поетичният свят на Динко Динков неусетно, но безвъзвратно се разширява и обогатява и на сушата също започва да търси аналогии на всичко морско, което като творец го прави цял, съвършен и щастлив.
В последно време неколцина автори от нашия град, неколцина поети, започват да излизат от щампите на предишни поколения, да откриват нови гледни точки към морето, за да го пресътворят такова, каквото е в очите на съвременника ни днес, какъвто смисъл то има за нас сега. Едни успяват да го възпеят със свой глас, да ни го представят по свой начин – интелигентен, емоционален, мъдър. Други успяват по-малко. Винаги и във всичко е така.
За моя радост, Динко Динков, чиято нова книга ви представих тази вечер, е написал стихотворения, които успяват да ни убедят в неговия безспорен поетичен талант, да ни доближат до неговото верую, и в онова, на което простичко казваме дарба.
Защото, ще го цитирам за последно:
Пред затвора да бъде щастлив
е избрал да остане на воля…
Ваньо ВЪЛЧЕВ