Йонийските морета на съдбата
По-смешни и по-тъжни от възторга
са хора като книгите, които
захвърлени в лавиците високо
на най-отдалечената читалня
във залива на тази библиотека
съсипани по дюните остават –
където никой никога не идва
или да дойде – няма да достигне
от пясъка до тях – преди да вземат
вълните със солените си пръсти
от думите им и ги разпилеят –
сънуват как разтворени пропадат
в обречения опит да разказват
с любов – да полетят или се гмурнат
в Йонийските морета на съдбата,
където от кръвта като от рана
изплувах на скалите да узная,
че слепнатите страници приличат
на закърнелите крила на птици,
на мъртвите хриле и на тълпата,
опиянена от възторг в прибоя
от предстояща смърт във плитчините…
Но колкото и смешно – тъжно толкова –
е да умрем – преди да се обикнем…
