За Динко Динков и непоисканите морски дълбини

Той е роден далеч от морето, но тъй като има море в кръвта си резултатът е един – премества се от Тракия тук, на брега.

Когато душата го заболи, облича водолазния костюм и се гмурка – дълбоко, дълбоко, в тъмното и тихото, за да събере себе си, да пречисти душата си, за да продължи нататък.

„Морето в мен е и надежда, копнежи, носталгия и очакване, вдъхновение…“, казва Динко и ни гмурва в мъдрите и пределно честни стихотворения от новата си книга „Непоискани дълбини“, прави ни съпричастни към болката и магията на една „непоискана любов, която те връхлита внезапно, на едно непоискано добро“, запокитва ни в „ дълбините в морето, дълбините в нас, в тъгата, в самотата, в чувствата“, за да ни вдъхнови, за да ни пречисти, за да ни замисли.

– Честита нова книга, Динко! Отново темата е морска – „море, дълбоко колкото изкуството“. Защо избра такова заглавие – „Непоискани дълбини“?

– Благодаря, Роза! Любовта ми към морето е необяснима, но чиста, тайнствена и съкровена. В стихотворението „Любов” морето е човек и човекът е море, а в „Отнемане” морето е майката, от която всички ние излизаме – без която не можем. Не си представям живот без море. До заглавието „Непоискани дълбини” достигнах след няколко работни варианта, като в началото метафората на вълнолома ме преследваше, но Кирил Христов е озаглавил с нея стихосбирката си от 1937 г. Докато продължавах да пиша, се спрях на дълбините, които носят в себе си няколко значения – дълбините в морето, дълбините в нас, в тъгата, в самотата, в чувствата. Това заглавие също е използвано от друг автор… „Непоискани дълбини” са като непоискана любов, която ни връхлита внезапно и ни преобразява, като непоискано добро, като изначално заложеното в човека преди неговата воля, преди да изплува от дълбините и да проплаче…

– Този път надълбоко се гмурваш. Какво има там, долу? Има ли поискани дълбини?

– Постепенно дълбините стават поискани от влюбения човек, от пречистения, от отдалечения… Гмуркането надълбоко изисква състояние на духа и тялото, близки до това на природата, завръщане към корените, към свободата да усещаш красотата, ласките на вълните, отраженията на пасажите от риби. Страстта ми към подводния риболов, към мълчаливия спорт прелива и в текстовете ми… Слагайки маската си, под водата гмуркачът, който разчита единствено на собствения си въздух, се преобразява в дете на морето. В приспивното люлеене на прибоя вижда как се ражда любовта, а в крайбрежните дълбини понякога открива стари пътища, върху които е кипял живот, от пристаните на които са отплавали галери или след бури са намирали смъртта си. Можем да възприемем гмуркането като ритуал на смъртта и възкресението. Това се случва и в дълбините на душите ни – понякога умираме и се раждаме отново, понякога се колебаем да се родим…

Роза МАКСИМОВА

Източник: compasbg.com

Интервюто на Роза МАКСИМОВА от 13.10.2017г. е публикувано със съкращения.

Фотография: Любомир Маринов

Коментари

коментара