Зорница Раданова за „Колобърът“
Колобърът – древен духовник в съвременния електронен свят
Няма да крия вълнението си от срещата с тази книга. Зная, че дори този път трябва да бъда безпристрастна и обективна повече от всякога. И че трябва да дам всичко от себе си, че и повече. Защо ли? Оказа се, че авторът на този сборник с разкази е мой колега от студентските години.
В телефонен разговор с Динко Динков, той ми каза: „Вложил съм всичко в тази книга и се надявам да ти хареса. Малко е тежка, но ти ме познаваш – това съм аз и не мога да избягам от себе си.“
Направи ми впечатление първо издържаният външен вид и странната, но оригинална илюстрация – всичко е типично в негов стил. КОЛОБЪРЪТ – интересно заглавие, на което едва ли бих се спряла при обичайната си обиколка на книжарниците. Разтварям първите страници и се зачитам…
„КОЛОБЪРЪТ е носител на истината, древен жрец – вълшебник. Живее в пещерите на човешките души и притежава умението да пътува във Времето. Когато младият дух спи и боледува, Колобърът не съществува. Спящите му се присмиват, че е измислен…“
Голяма лъжица се оказа за мен тази книга – отне ми много време да я изчета, връщах се по няколко пъти на един и същ разказ, на един и същ абзац. За човек като мен, чел много литература, в различни стилове, това изглежда истинско предизвикателство. Но за човек както мен, предпочитащ изчистения и прост изказ, ненатоварващ, но даряващ мъдрост и удоволствие – това изглежда истинско изпитание.
Не искам да развалям излъчването на тази книга с моите съждения. Но не я препоръчвам на тези, които (като мен) не са подготвени за сериозна литература с хиляди послания, смисли и многослойност на съдържанието. И за да не каже някой, че като пристрастна (нали авторът ми е колега) хваля и прехвалвам „Колобърът“, предпочетох да оставя на него да сподели няколко думи за себе си, за литературата и за своята книга…
„Възвръщането към корените е моето преосмисляне на света и неговия морал. Всяка литература да даде нов поглед и да претвори любовта и страданието. Новата българска книга да крепи националната памет и да я въвлича в модерното като неизменна. Съвременният писател да търси, да експериментира, да изпреварва… Литературата като страст, вяра и преоткриване, устремена към краткия вик в обятията на свободата… на божественото. Човекът като взрив на несъвместимости към дъното на изначалната природа, където съществуване и същност да не се приравнят, а да разрушим стените, които задушават правото на избор – всеки човек сам да о-духо-твори себе си, а не да е принуден да се оглежда в кривите огледала на другите… в един омагьосан кръг, от който няма спасение – кръг, погълнал „много надежда, но не за нас“… кръг, изпълнен със светове, който пишещият да търкаля, както Сизиф продължава да бута камъка до ръба на скалата по линията на вечния възврат до онзи миг, в който колебанието за раждане се разтваря… в решителния час… в наказание за избор… писателят да избира, но и да внимава… в художествения текст авторът да го няма – да бъде зад огледалото, където да се взривява неговия „бунт“, да се разтваря в идеи, които да провокират читателя със своята експресивност – да се засилва изразителността на написаното към постигане на внушения, като се позволи деформация на формата в името на творческата идентичност…
Обезобразяването на фигурата да се мисли като опит за опредметяване на абстрактността, която да се положи като овеществяване на нищото, а не преписване на материалното и измамното. Литературният метаезик като изказ на интелекта. Четецът в ролята на играещ – възприет така от пишещия дори в парадокса на религиозното.
Мога ли да си позволя да мисля чрез очудняване на думите, изгубили своя основен смисъл? Да се подчиня ли на асоциативното въобразяване на знаците?
Теми като градът, разрухата и саморазрухата, „аз“ като консуматор на света, войната (етическа и естетическа) вътре в теб през процепите на апокалиптични препратки да се внедрят чрез алюзията. Така да се създават невидими мостове между митологичност и реалност – разнопосочност в обследването… Лудостта и болестите през призмата на грозотата към опиянението от върховна любов като цел… Свръхчовешкото като отговорност във всичките си измерения.
Имаме ли силата да понесем тази отговорност? Това пита Колобърът… Героят – символ на единство между „първия“ и „последния“. В „наказателната колония“ на безкрайното битие…
Разкъсване морала на тълпата и неговото авторово преосмисляне… да задава въпроси и да чака отговори…
Надявам се искрено на антибитовизъм в съвременната българска проза…
Отношението на пишещия да е крещящо относно първопричините, довели до кризата в човешките взаимоотношения и абсурдността на съществуването…
Да погледнем отвисоко механизмите на конструкцията, в която сме внедрени и да направим така, че „строежът“ или „разрухата“ да зависи от всеки един от нас… като успеем да съхраним „същността“ си…“
Е? Това е младият автор Динко Динков и неговата първа книга – „Колобърът“
Имате ли сили да я понесете?
Зорница РАДАНОВА
Текстът е публикуван в сайта knigite.bg.
