Бели божури
Някаква необяснима, необятна душевна река се разливаше по нежните воали на роклята на дъщеря му и той беше сигурен, че такава неземна красота не би изтекла през цялата тържествена вечер.
Беше я зърнал за миг през оградата в тълпата, а после я изгуби.
Светлата кожа на лицето й трептеше като движение на младите листенца по крехките стъбла на разлюлени от вятъра цветя. Той стискаше розите преди да се реши дали да се присъедини към изпращането й, дали да я доближи, а гледаше опиянен към цъфналите бели божури в градската градина.
Представяше си я – от самото й раждане до днес и не искаше да я откъсва от себе си. Тя му бе най-милото, най-свидното, вярата, болката, мъката преди да се напие… Жена му не би се зарадвала… Синовете му се бяха разпилели по чужбина и не биха искали да го срещат точно тук и сега… да показват сила и закрила от самия него ли?
Как да я срещне сам? Къде да я открие?
Скамейката, на която беше седнал за отмора, сякаш се стопи и той усети една лекота и свобода… отпусна ръце и букетът леко се свлече в краката му… Какви красиви пищни балове с очарованието на надеждата, на бляновете и суетата… магията на цветове и любов, на напоени песни с щастие и мъка…
Очите на Шамиле като мъниста проблясваха насълзени от радост и вълнение, брадичката й се повдигаше в детска увереност, но в това щастие се четеше и тъга, и доброта, и неразбиране на света, на постоянно учудване от него, тревога и нетърпение. Премина като ангелско видение между момичетата, а жените отстрани изглеждаха похабени, повяхнали, груби… красиви, но с преправена, изкуствена кукленска външност, зад която личеше прогниването на душата, миризмата от това, задушена с тежки и блудкави парфюми…
Белите божури изпълваха картината и приличаха на издигнати от вятъра вълни, които затваряха и разтваряха в различни светове погледа на бащата. Лодката се люлееше и в миг се преобърна, вълните я погълнаха, а бащата падаше леко като лист, отронен от белите божури в градината отсреща – срещу него тича неговото малко момиченце с малка бяла рокличка и се хвърля в обятията му… тялото му се връща назад… ще се удави… Шамиле, Шамиле, мила Шамиле… водата го прегръща и приспива, морето лее своите мелодии.
Детето спря играта си и се вгледа в ръцете на уморения мъж, на когото дланите бяха напукани и груби, изглежда, от тежък труд. Чичкото сякаш не го забелязваше, а продължаваше жадно да пие от белите чаши на божурите. То се приближи още малко към седналия мъж и постави падналите рози в скута му. Човекът не трепна дори. Новата му риза като че отразяваше разливането на аления залез. Момичето загледа упорито в празните очи на непознатия, а майката, която досега го беше изгубила от поглед, рязко го дръпна за ръката и направо го повлече към близкото училище, откъдето вече се разотиваха гостите на празника.
На другия ден играта се повтори и Анета видя същия човек отново на същото място, откъдето гледаше в същите бели божури. Тя предпазливо, за да не го събуди, му отмъкна розите и замени увехналия вече букет със свежи бели божури, откъснати от градината отсреща.
На третия ден божурите бяха смачкани от някакви хора, които се трупаха около човека, заспал в мечтание, над нейния нов приятел. До скамейката трептеше реката, която се разливаше по нежните воали на роклята на дъщеря му, а Бог заплака, сигурен, че такава неземна красота не би изтекла през цялата тържествена вечност. Дъждът се усили…
Шамиле прегърна светлата Анета и дълго, дълго двете мълчаха над издъхващите бели божури…
