Хлябът

 

Стòя и Никола изведоха децата на полето, разпрегнаха воловете, започнаха да жънат пшеницата и да връзват класове в ръкойки. Денят преди Яневден местните хора излизаха по нивите и изправяха по традиция направените снопове. За панаира към Обзор се стичаше народ от близките села да празнува с роднините си.
Слънцето се катереше любопитно по високите склонове, лекият морски ветрец подръпваше закачливо тънките ризи. Калуда и Иван бягаха по изпръхналата пръст и се гонеха в играта си. Никола се радваше като наблюдаваше големите избуяли класове над земята, понякога си спомняше за родното странджанско село Ургари, откъдето турците прогониха рода му, за двете си сестри. Взираше се в жена си и се чувстваше щастлив от живота. Към бащините ниви беше добавил с труда си и още.
Изведнъж, сред тишината на планинското утро, откъм пътя се измъкна една кола. Когато спря пред изправените ръкойки, вратите се отвориха и оттам изскочиха двама:
– Качвай се! – викна дебелият, чиято униформа щеше да се пръсне всеки момент. – За справка! Нали си от организаторите?
Никола погледна изумен към жена си, захвърли ядно сърпа настрани и тръгна с наведена глава.
– Не бой се! – успокояваше жена му другият, който беше шофьор на колата. – Скоро ще го върнем от Поморие. Караме го в полицейското, нали е земеделец… Сега всички николапетковисти ги събират. Забраняват им партията.
Колата изчезна така, както се беше появила.
– Мамо, къде отведоха тати? – попита Иван и увисна на дългата и́ пола.
Душата на Стоя се присви и жената остана замислена, дълго гледаше неподвижна след колата и силите и се губеха.
От Поморие на корабче през Варна до Тутракан и с животински вагони извозвали задържаните към новия концентрационен лагер в Ножарево, Силистренско. Лишени от свобода, без съдебен процес, без никакви права. В помощното стопанство на трудово възпитателните общежития ги принуждавали да жънат нивите за едно парче хляб. Наричали затворниците питомци и се гаврили с тях. Карали ги да работят и на месечина, за да изпълнят ненормална норма.
В края на миналия септември, след режисирани обвинения за шпионаж, бяха обесили водача на земеделците и на обединената опозиция, Никола Петков…

Години след като Никола Иванов се върна от интерната и го бяха принудили насила да влезе в земеделската кооперация, комунистите се опитваха да въвеждат национализацията.
Койчо Русев ходеше да помага на баща си в грижата за стадото. Семейството се беше замогнало и отглеждаше над двеста овце.
Мъжът вървеше към Иван баир, където се намираха къшлите им западно от селото. Достигна крайната постройка и забеляза няколко камиона. По-надолу по ската десетина човека водеха стадото им и го товареха без предупреждение. Койчо Русев не можеше да повярва. Бързо се окопити и викна чобанските кучета. Грабителите извадиха пистолети:
– Стой! Не мърдай! Имаме заповед! – изреваха яростно.
– Ще ви дам една заповед на вас! – изруга Койчо. – Дръж! Дръж! – насъска побеснелите кучета. – Назад! – закрещя освирепял към хората. – Долу ръцете от стоката! Комунисти…
– Ще стреляме! – заплашиха отсреща.
Койчо Русев не ги чуваше. С помощта на кучетата беше успял да си върне стадото и само псуваше гневен и въртеше глава.
– Ние с теб ще се оправим по-късно! – заканиха се злобно и прибраха пистолетите си изпълнителите.
Когато наближи голямата кошара със стадото, Койчо видя баща си вързан за един стар дъб. Дядо Руси плачеше със сълзи и нареждаше жаловито.
– Тате! – спусна се. Стана му мило… грозно. – Какво са направили? Защо плачеш? – и започна да развързва въжетата.
– Живота си дадох, сине, за България! През Балканската, Първата световна… воювах на фронта… за земята ни… за хляба.
– Не ги е срам, разбойници, хайдуци! Господ ще ги погуби, зверове…
– Подпоручик станах – задъхваше се Руси Стоянов, – тия диваци нищо не знаят, трофей имам от войната, сабя от пленен турски офицер… къде ти?
– Спокойно, татко, няма да оставим така нещата, вечерта ще преведем стадото през гората.
– Ти си прав, Койчо, слушай – ще минем полето на река Двойница, през Беленския мешелик, през равнинната гора.
– Ще го предадем в Бяла на новата кооперация.
– Ти откъде разбра тази работа?
– Цялата Поморийска околия знае… Във Варненско дават, макар и малко.
На другия ден им платиха една част и обещаха, че скоро ще им изплатят целия дял.
След два дена пред дома на Руси Стоянов спря полицейска камионетка с решетки. Влязоха в двора двама, а единият забеляза Койчо Русев да излиза, наметнат само с елече от овча кожа.
– Идвай с нас! – кресна. – Качвай се веднага! Заповед за арест!
– Къде отиваме?
– Не питай! По-бързо! – подканиха го рязко.
– Да си взема поне дрехи…
– Няма време за губене! – викна ядосан другият. – За там не ти трябват!
Отведоха го в Околийското управление в Поморие. Тикнаха го в подземието. Там пълзеше един премазан силует на получовек. Той застина неподвижно на земята да посрещне новия. Нямаше легла и спяха на пода. Караха ги да прехвърлят куп въглища от едно място на друго. Извеждаха ги на въздух два часа дневно. След няколко месеца Койчо Русев – брадясал, запуснат и мърляв, стоеше облегнат на изкъртената стена и поемаше дълбоко въздух. Покрай него мина офицер, погледна го и попита:
– Койчо, ти ли си?
– Аз съм – отговори.
– Какво правиш тук? – не успя да прикрие учудването си. Арестантът му разказа цялата история и офицерът се натъжи:
– Помня те добре… Бяхме доброволци в края на Втората световна, прогонвахме от Сърбия и Унгария хитлеристките войски… а, видиш ли, те взели, че те вкарали в затвора. Аз ще те изкарам оттук. Не може така!
На следващия ден го освободиха. Хазяите, при които държал цивилните си дрехи, докато служил моряк, го прегърнаха и нагостиха. Изкъпа се Койчо Русев, облече се и се прибра в Обзор. Забраниха на семейството му да купува хляб от кооперацията и един път в седмицата пътуваше до Варна за прехраната.

Никола Барбов се стресна и отвори очи. “Всичко е било сън”… Спомени, някои от които му бяха разказвали… Включи радиото, изправи се и започна да се оправя. Дръпна пердето и забеляза през прозореца, че дъждът беше спрял.
“Меката зима докара много болести.” Погледа малко телевизия, ядосваше се, нареждаше политиците и реши да излезе. Облече се топло и слезе на двора. Когато притваряше входната вратичка отвън, видя откъм археологическите разкопки да идва Кольо Иванов, елтехникът, и го изчака да разменят по някоя приказка.
Беше тихо и влажно време за края на януари. Барбов свали вълнената шапка и приглади косата си:
– Кольо, къде си се запътил? – го попита.
– При Милко, осветлението му изгоряло, ако мога да го оправя.
– Да пием по едно кафе в махалата, при другите. Или бързаш?
– Става – съгласи се Кольо, извади смачкан пакет с цигари и запали една. – На кого му се работи? Ако някой твърди, че иска повече да бачка, отколкото да си почива, да знаеш, че лъже. Може и луд да е.
– Сутринта обявиха по новините грипна епидемия и затварят училищата в областта…
Кольо се усмихна ехидно.
– Ако питаш мен – го прекъсна припряно, – цяла България трябва да затворят. Тя заразата отдавна е пламнала, като ги почнеш от президента, през парламента, депутати, министри… страшна алчност… от това по-нелечимо заболяване има ли? Всички са болни… вируси, грип, ебола – разпали се Кольо и когато свиха вдясно по улицата, видяха Христо да отваря вратата на широката приземна стая и да ги подканва да идват бързо. Вътре бяха насядали вече Милко Купенов, Гошо Фурната, Въльо Дявола и разговаряха разгорещено… Илия Манджуков пускаше кафе от машината и подаваше първата чаша на Иван, който пушеше със задоволство и бълваше кълбета дим.
– Чухте ли какво предлага Кольо? – поизправи се въодушевен Барбов и се подсмихна лукаво. – Да обявяваме масова епидемия и да затваряме България!
– Под карантина! Точно така! – отсече Иван и придърпа един стол да седне. – Да е ясно, че е ненормална държавата! Пепелник няма ли в тая къща? Е-е-е, всеки път едно и също… Сега ще видите като се съюзят Русия, Турция и Гърция… какъв хляб ще ядем тогава – ха, ха, ха… Вино днес няма ли да пием?
– Дайте му, бе, дайте да му запушим устата, че не се трай…
– Помните ли – затресе се от смях Иван преди да е казал каквото и да е – онзи лудия, – и очичките му зашариха – ей… как му беше името… сега… сеща ли се някой?
– Луди да искаш – огледа се Фурната, – всички сме малко мръднали. Не е ли така?
– Луди ни направиха – натърти Дявола. – Аз като бях млад…
– Ех, че не мога да се сетя… млад бил… – ядосваше се Иван. – Златка Добрева беше партиен секретар тогава, а Пенка Рубанисти – кмет. Какво време само, а? Е-хей!
– Комсомолски секретар бе Велико Друмев – Горкото – добави Манджуков. – Да не говориш за лудия, дето се яви за представител на централния комитет на партията?
– Абе, той луд, луд, ама няма да е бил съвсем луд – нае се Кольо, – щом цяло село е развъртял… направил ги е на маймуни другарите комунисти… побъркал ги е един ненормален… няма да е бил случаен той… начетен човек е бил… даже се обидил, че не го поканили на трибуната на Панчовата мелница да произнесе реч.
– Ха-ха-ха… – прихнаха всички в неудържим смях и стаята се залюля.
– Преувеличавате малко – намеси се Христо. – Чак така не е било! – и разсипа на всички от виното, което донесе.
– Какво приказваш, бе? – не можеше да си поеме въздух Дявола и подаваше чашата си към каната. – То и аз съм потърпевш в тая история… Костюм щях да си купувам… А-а-а-ха-ха-ха… – и се сгъна. – Пардесю. “Версаче”! “Да, ама не!” Пари нямах. Та изкарах сватбения и се барнах като младоженец.
– Хи-хи-хи-хо-хо-хо! – не спираха другите и се заливаха до земята. Иван рипна и се стисна за корема…

– Ще се удавиш, бре! – викна към Барбов, който се беше хванал за устата, за да не изригне с кафето, и без да му мисли много го удари в гърба приятелски… – Дявола – абитуриент, разбра ли? Хо-хо-хо!
– Чакай, чакай! – вдигна ръце Фурната. – Аз бях милиционер по това време. Нашият другар кацна в Обзор с една руса мадама. Красавица да видиш! Всички вървяха след нея и охкаха.
– Коя година се случва това? Луда работа! Не че сега не стават такива… но свикнахме да приемаме лудите за нормални.
– Сега ще ви кажа – замисли се Милко Купенов. – Тогава правят събор-среща на двата партизански отряда “Народен юмрук” и “Васил Левски”, честват трийсет и пет години от създаването на бургаския, на първи май, Деня на труда. Пепа Стратиева държеше механата. Иван Николов летеше наперен с волгата, тържествено ги посрещат, тежко ги гощават, с партизаните на мотела банкет вдигат.
– Оттам – продължи Кольо – отиват с представителите на народната власт от окръжния комитет в партийната вила на Обзор. Лудият се е представил с жълта книжка, а не с червена, че е от ръководните кадри на партията в София. Настаняват го в стаята за гости. Цяла седмица ядене и пиене на корем. Ахо-ихи… Тук искам, там искам – готово! Едно, две, три агнета… масите отрупани – салтанати, от пиле мляко… Диян Руфетов търчи като сервитьор, Янчо Хулигана – главен готвач, Бадинчето разпъва акордеона, Наска на Маразлията му пее на ухо… Живот, здравей! И не спира дотук…
– Решава – продължи Гошо – да организира среща между ръководството на комплекс “Камчия” и управителите на туристическия “Слънчев бряг”. Беше представителен мъж, с кафяво бомбе и модно манто… не можеш да предположиш, че играе. Тогава изпращат Въльо Дявола да посреща на летището втори делегат от София… я довърши, ти си бил, разкажи! – подкани го Фурната.
– Какво? Отивам… Ха-ха-ха! Голям майтап, само като се сетя и ме напушва… сипи една чаша от виното! Обличам костюма и с таксито право на летището. Пиша името на табелата, вдигам я и чакам… каца самолетът, хората си отиват… няма никакъв другар от партията… че като се притесних, цигара от цигара паля, че като падна огънчето и си изгорих костюма… еййй, ядосвам се… ха, наздраве!
– В същото време – уточняваше Фурната и клатеше пояснително глава – в Слънчев бряг е пристигнала телеграма, че се издирва човек, избягал от държавната психиатрия в Курило, Нови Искър, но за това време не идва до Обзор… Лудият вика директора на Балкантурист на среща в комплекс “Луна”. Едва тогава началникът на “Камчия” започва да го подозира по приказките и се обажда на полицията във Варна… хващат лудия и обратно в Курило.
– Големи артисти е имало в Обзор. Не е само този, но е бил уникален образ. Помните ли Иванчо Кукерчето? – засмя се Барба-та. – Правеше снимки с апарат, пълен със слама вътре… обикаля плажа, снима хората… така застанете, инак застанете, после снимки… нанай… на куково лято. Изигра ни на футболна среща в Баня – събрахме се двата отбора за официална снимка след мача, щрака, прикляка, оттук, оттам, накрая – лентата още се промива в Поморие.
– Френското Коце също е интересна личност – добави Милко, – учеше френски език във Варна и когато се върна в Обзор все се оплакваше, че няма туристи от Франция. Когато веднъж бяха дошли французи, го поканих, защото знаех само английски… идва той, с френска прическа, конте, нагласен, разпъва магнетофони, ленти, удължители, прави записи, чудесия… А хората са смаяни и се смеят.
– Тогава – обърна се Иван към Христо – беше времето на истинските морски мъже. Повечето преселници, но бай Димитър Шивача беше кореняк, голям рибар!
– Запомнил съм от Георгиаки Цигуларчето тази приказка – смени изражението си Милко и се опита да го имитира. – “Мале, мале, какво ядат хората, дето нямат море?” В онова време нищо не се купуваше, а се разменяше – риба за хляб… бедни години.
– Национализацията обърква работата – отсече Барбов, – разделя хората.
– Не е така – възрази Христо, – Иордан Тодоров-Мандражията и брат му Илия, са пример. И двамата са уважавани, обичани, работливи и кадърни. Само че единият е частник – производител на мляко и сирене със собствена мандра, а другият е партиен член и става кмет на Обзор. Колко е направил този човек за развитието на Обзор! Хайде сега, да не отричаме всичко и да сме крайни! Все някой трябва да е изкупителна жертва на режима. Можеше друг да бъде на негово място и нищо да не направи за Обзор. Това е достоен човек, за уважение, с размах, интелект и възможности!

Другите замълчаха.
– Пред очите ми е чиракът им, Велико Мандраджията – обади се Милко. – Като дете през ваканциите събирах млякото от къщи и егреци, а го носех в цеха за производство. Хубав, снажен българин, широкоплещест, корав. Илия Тодоров сложи печат с червен восък на работилницата ни, как да го забравя? Баща ми, Апостол, Бог да го прости, му вика: “Аз съм коларожелезар, вадя си хляба с двете ръце, с труда си, за семейството, за децата.” После пак работеше, но се налагаше да е тайно, да се крие. Система, която ще те принуждава насила да лъжеш, каква е? Обречена, разбира се!
– Снощи сънувах дядо Койчо – скръсти пръсти на масата Барбов – как открива баща си да плаче вързан за дървото, а отзад комунистите се опитват да му крадат стадото… Каква наглост! – възмущаваше се. – Знаете го случая… и заради хляба лежи после в околийското… а е воювал за България. Защо?
– Всичко е за хляба – прекъсна го Кольо. – Дядо Никола разказвал на баща ми как като били деца майка им сварила боб. Малкият Никола посегнал с лъжицата и взел две бобчета, а сестра му се развикала: “Мамо, Никола взе повече!” “Бобче и чорбичка, Никола, – отвърнала майката – бобче и чорбичка!” Смятайте каква бедност е била! Римляни нарекли преди векове селото им Ургари, защото не можели да произнасят думата българи… бедни българи… борба за хляб.
– Илия преди девети, четирсет и четвърта, е шивач – уточни Христо. – Като кмет прави първото асфалтиране на улиците в Обзор, прокарва водопровода и не премахва напълно частния сектор, но се опитва да привлече на работа специалисти, които в района се оказват незаменими. В началото са изготвяли договори със земеделската кооперация. Събира шивачите в шивашки цех. Дава им хляб.
– Става обществена личност и загърбва личния си живот – включи се Манджуков. – Всеки има право да избира кое е по-важно за него.
– Истината, обаче е, че никой не е по-голям от хляба – рече Христо. – Какъвто и строй да дойде, човек няма никога да е свободен! Така ли е, Кольо? Казват, че гладът е по-силен от тока… и вечно ще сме под властта на хляба!
Кольо се беше отнесъл, размечтал… забравил за работата, се беше сгрял и отпуснал от виното. Виждаше избуялата пшеница на нивите, изправените подредени ръкойки, слънцето прежуряше, дядо му, баба му… облени от пот, приведени жънеха… баща му играеше със сестра си. Една кола се измъкна откъм пътя… и зацапа картината.
Кольо се сепна замътен, стана, допи виното си и удари празната чаша в масата.
– Има и нещо друго… – прибра стола навътре. – В края на живота си, дядо ми казваше: “В новото време ходих на работа и не се страхувах дали реколтата ще стане, дали добитъкът ще е добре, не треперих за утрешния ден, а си взимах заплатата и си гледах спокойствието, семейството… Ако бяха ме оставили да се трепя в частното, отдавна да бях умрял!” – Кольо отвори вратата и погледна човека отсреща. – Не знаеш животът какво ти е подготвил! Тръгваме ли?

Коментари

коментара