Дългият камък
На север плъзна мътна ниска мъгла, тънък пронизващ вятър се изви над морето и започна да я разстила към брега. От св. Никола плеснаха качулати корморани и жално запищяха в глухия залив.
Лодката се олюля подплашена и с плавните вълни се отмести към Емине. Веслата лежаха отпуснати встрани, а слънцето плахо пробиваше гъстата мрежа на облаците.
Тримата рибари тръпнеха в очакване на първите пасажи по води. Отстрани изправеният на носа приличаше на дървена антична фигура, която изплуваше и потъваше в обятията на мъглата…
Яни Проданов наблюдаваше нарастващия нос Емине, който като едноок великан пазеше малкото селце зад гърба си. Стальо Дърводелеца, свит отзад на кърмовата дъска, извади смачкан мокър пакет цигари и се вторачи в треперещите следи след прибоя.
-Обърнете към брега… – отсече Пешо Манасиев, като се наведе да вземе една от увитите бомби.
-Сух ли е кибритът? – попита Яни и започна трескаво да рови из прокъсаните си джобове.
-Добре е – отвърна му Пешо и посочи с ръка към брега, където в плитчините се очертаваше скала като огромна рибна перка между близките носове. – Да проверим Дългия камък! Може да крие и други големи чудовища!
-Стальо, какво викаше отчето – да се пазим от Левиатана?
-Страхове… – махна с ръка Яни – стари легенди за океана. Нашето море е било сладководно преди да се пропука Босфора.
-Не е за вярване, но още сънувам лаврака… Дванайсет килограма вълк… Величествен!
-Дългият крайъгълен… – хвърли цигарата Дърводелеца, изправи се и разтвори ръце за прегръдка като пое дълбоко въздух – камък в огърлица на морска богиня – не можем да подминем тези дарове, момчета…
-Някой разправяше, че тръгнала скумрията – прекъсна го Яни.
-Едно време морето влизаше в селото и до зимата улиците миришеха на веяна скумрия… Дано не се изгуби… В златна есен Господ ни прегръща, радвайте се, като деца се радвайте и ще имаме късмет… Свидни рожби сме, казват, рибарите…
-Октомври, 1968г. Друго време… Било ли е, не е ли… – въздъхна Донка Рахманова и ме погледна изпитателно. – Пешо Манасиев беше слаб човек, левичар, трийсет и пет годишен, викаха го сервитьор в Казиното и в Севастопол, баща му Тодор се опитваше да крепи семейството си само с риболов. Дъщеря му Златка като малка питала майка си с какво се хранят другите деца, на които бащите не носят вкъщи риба… Яни Проданов – десет години по-възрастен, домакин към почивната станция на горското стопанство, а Стальо Дърводелеца, най-младият от тримата, наследи от баща си професията, компанията и веселбата… Голям шегаджия.
Още ме люлее в нощите онова море, в което други рибари по-късно ме понесоха с лодката си към Емине, за да гмуркам, за да се влюбя безпаметно, още не мога да си представя как съм живял без море в равнината, как живеят хората без море, без необятната обич, без синевата, без усещането за свобода и дълбини… Без някого, с когото да делиш безпокойството си… Как ме тласка към върховете си вълната, разпилява ме и после ме отпуска в смиреното си тяло, в майчините ласки на водораслите, в доверчивото разтваряне на мидите, за да премина през пясъчните врати на болката и страданието към себе си – от разкаянието към опрощението и добротата…
Някакъв древен Посейдон обаче ме въвличаше в тайнствата на подводните рифове – караше ме да поглъщам жадно цветовете от кехлибарените силуети на кефалите, лилавото оперение на враните, червените леферени очи – улавяше ме като баща сина си за ръка и ми показваше потопени забравени кейове, котви, вериги и къси рухнали пътища, откъдето е тръгвал и където е свършвал животът… Само да удари с тризъбеца – и ще ме превърне в скала… в хвърлен камък… но не – привързваше ме като Одисей към мачтата – към дъното, за да слушам песента на сирените, да се науча да пея тайнствената песен на морето… Това дъно плаваше през времето и ме връщаше, изпълнен с благодарност, към далечни диви брегове, за които дори не подозирах… Така започна да ме измъчва войната между думите в пустинята и царството на мълчанието.
Пешо се замечта.
И изведнъж се сепна. Гларуси се разхвърчаха с крясък…
Мъглата се беше вдигнала и вятърът се обърна от югоизток… Рибарите видяха ясно, че водата се раздвижи и устите на рибите се отваряха на повърхността, след което пасажите изчезваха и скоро се появяваха на друго място. Фитилът беше запален и съскаше в лявата му ръка… Изумяваше го древногръцката хитрост на лавраците, които се спукаха неочаквано от дълбините и нападаха жертвите си в нацепените каменни плитчини…
-Хвърляй! Сега… Назад!
Водите закипяха от всички страни… Пасажите се сплитаха и разплитаха напосоки като дълги черни и сребърни коси… Богинята се потопи и отнесе със себе си сапфирената огърлица… Накъде? Къде да гледа? Нищо не виждаше… Небето сякаш се отвори и от него се изсипаха копия слънчеви лъчи в очите на Пешо… Духът му се изпълни със светлина… „Виждам небесата отворени и Сина да стои отдясно на Бога”…
Другите крещяха, закриваха очите и ушите си и искаха да се хвърлят върху него… да го предпазят… да го спасят. Зави му се свят. Някакви странни далечни гласове прииждаха и отлитаха или се давеха: „Който е безгрешен, да хвърли камъка… “ – не… „Бог обича и най-праведните и най-грешните свои деца… Грижовно е приспал Левиатана и го е повил с вълните си… Дух се носи над майчините води.” И бомбата избухна в ръката… Залетяха камъни по него… Отсечената длан се изгуби в огледалното море. Тежести разкъсаха тила на рибаря и треска обзе обгореното тяло. Приятелите му, вцепенени от ужас, започнаха постепенно да се съвземат и го покриха с платнище.
Мълчание погълна лодката, обърната към Обзор.
И какъв беше този омагьосан път от утробата на неразбирането към люлката на тъмнината?
Пешо бълнуваше… Дъжд се изправи от двете страни на мрачната водна къща и тесните врати се разтвориха от обвити в пламъци Серафими. Сякаш дървеното корито се влачеше по дъното, подмятано от течения… И видя да минава през вратите мъж голям, снажен и силен, облечен в животински кожи, с красиви сандали, вървите на които стигаха коленете му… Приближи се с дървения сал към бреговете, южно от Варна, и се провикна, за да го чуе Пешо: „Аз съм последният от древните и първият, когото Бог спаси. Ето, слизам на тази свещена земя и тръгвам към теб, за да търся дом…” – и се изгуби.
Морето никога не е било човешки дом, а място, където свършва домът и започва дълбокият сън в отвъдното… Подводните морски реки отвличат гмуркача и в ледените обятия пленникът може да усети дъха на близките, които е изгубил, които го обичат и прегръщат… Омайна жена е морето! Ти не я избираш – тя те пожелава… Жестока богиня в тюркоазени воали! И колко мъже е погубила в своите приливи и отливи? А колко любов им е дала…
-До кея на Обзор имаше ресторант – продължи леля Донка, – „Морски звуци” – на пристана са спирали корабчетата „Калиакра” и „Емона”. Там по теснолинейка са карали навремето дърва на български и турски гемии – спомням си товарната лодка „Лимба”. Там изнесоха Пешо с рибарско платнище. Като медицинска сестра в здравната служба се свързах със Захариев, който беше хирург, заедно с доктор Грозев, в Поморие. Посрещнаха ни с колата, която разнася храна на болните, защото в момента нямаха свободна линейка.
-Има пострадал рибар – им казах, – взривила се е бомбата, откъснала е лявата ръка от китката и ударът е в тила. Болният е в съзнание, но говори несвързано.
Пешо трепереше… Дъждът беше спрял, вятърът – утихнал и от небето заслиза като по корабни въжета пухкав сняг. Незнайно как, двамата му другари се бяха озовали на брега, а някакъв непознат сприхав старец го връщаше с лодката си към Емине. Когато отвори очи, видя лицето на своята близка:
-Донне, Ззонне, Зонеее… – зъзнеше от студ и устата му се вкаменяваше. – Студено е тук… – и жената започна да му сгрява краката.
-А такъв топъл октомври беше – потъваше в миналото леля Донка, – цветята цъфтяха отново, а мъжете ни оставаха в Иракли и никой не бързаше да се прибира. Неврохирургът ни чакаше отвън, после ни въведоха в отделението и докторът започна да оперира първо ръката.
-Така трябва – каза Дончев и ме изпрати на долния етаж в ортопедия за една ампула апоморфин.
Колежката се учуди и се качи с мен, за да се увери в искането.
Лодкарят постоянно се ядосваше на противния вятър, псуваше съдбата си и, когато стигнаха Дългия камък, поиска от Пешо да му заплати превоза, но рибарят нямаше нищо в себе си… Нищо не разбираше. Сприхавият старец се ухили злорадо, сграбчи треперещия и го захвърли в морето… Пешо се олюля към дъното, смъкна се по полегатия риф и започна да търси ръката си.
Сандалите на големия силен мъж се протриха от ходене… И след като дълго време се луташе, но не намираше никъде никакви хора и никакъв дом, отчая се…
Донка се разплака. Приятелят на мъжа й от детските години си отиде и остави две дечица…
-Пешо беше издъхнал, а докторът нарочно ме изпратил долу… Не можех да повярвам – не исках да повярвам… Показа ми рентгеновата снимка на черепа и врата, а вътре личаха набити оловни сачми. Тръпки ме побиха…
Не помня кога дойде съпругата му, но после двете взехме такси от гарата към Обзор. Шофьорът беше в настроение и като гръмна една народна музика от радиото… като го усилва и припява – като че заиграва хоро, а не кара. Помолих го да спре олелията, че имаме покойник.
Но скоро го сънувах жив или по-скоро между живота и смъртта… С децата му Дора и Кирчо се храним в ресторанта на гарата, но същевременно сякаш сме в морето, потъваме и той идва да ми говори:
-Доне – вика, – грижи се за тях като родна майка, че докато не си намеря ръката, не мога да си тръгна. Как с една ръка ще си изхранвам децата?
Случи се към него да приближи тълпа от хора, които влачеха мрежи, разораваха дъното и търсеха ръката на морето, която дава, но не пресъхва и като не я намираха, откриха ръката на рибаря и я скриха… Тогава над Пешо се спусна Божията длан и като го погали, взе го…
Морето завря и надигна вълни като дълги до небето камъни…
Искаше му се да извика: „Господи, не им зачитай греха!” – но Серафимите залостиха вратите…
