Из разказа „Шабловия кой“
… Казвам ви го – въздъхна от умората и блаженството на топлината най-старият от четиримата рибари, – защото човек трябва да е добър… и си мисля, че само така можем да спасим душите си. За какво ти е цялото злато и богатство на света, когато нямаш обикновената човешка обич? Любовта на една жена! Разбирателството с близките… Хората все делим нещо, все нещо не ни достига. Искаме да сме заедно, но се страхуваме да не бъдем наранени и оставаме самотници… Та ние сме само една невидима прашинка от безкрая!
Всички се умълчаха. Скоро Пешо Пенчев стана, навлече припряно една прокъсана абичка, намести вълнената шапка на главата си и започна да събира жар, която изнесе навън. Изпече рибата и се върна. Ароматът нахлу със студения въздух и изпълни задимената стая. Тримата вътре бяха полегнали на дървените нарове и си говореха за Иракли. Магарето запали цигара, просветна сигнално като фар в тъмнината и, загледан в кърпеното таванче, продължи:
– Само гърци са живеели в Иракли. Обзор е било, където си е и сега, то е пазено от Бога място, всички са го харесвали. Рай го наричали старите хора…
