Яна Вълчева
ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ
Яна Вълчева живее и твори в любимия си Бургас. Първата ѝ книга „Дишам спомени” излиза през 2010г. и е представена в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет”. Нейни стихове са публикувани в различни поетични сборници – „Приятели в поезията”, „Море”, „Всичко за майка ми”, Алманах Бургас. През 2017г. е издадена от печат и стихосбирката „Миг след лятото”, която е носител на наградата на публиката в Националния конкурс за поезия Усин Керим. По четири от стихотворенията в тази стихосбирка са записани песни: „Цялата съм лято”, „Дълг към душата”, „Ела” и едноименната „Миг след лятото”. През 2018г. излиза и третата ѝ поетична книга „В очите на птиците”.
Бургаско ми е… Скрила съм се в себе си
и дишам тишината си на глътки…
Мъглата се отпусна над морето,
отдаде му се, призрачно безплътна.
А аз ги наблюдавах в тишината,
от пейката, от моста на копнежите…
Смутена (може би) се скри мъглата,
морето се разля по бреговете си.
Лъчите озариха синевата му,
а вятърът разнесе нечий шепот.
Навярно нейде там, в далечината
отново акостираше сърцето ми…
Бургаско ми е, скрила съм се в себе си,
но ти все пак, все пак ще ме намериш…
…
Тунелите са извор, не разбираш ли?
И в края им се ражда светлината…
В един далечен ден ще се завърнем
за резен време в спомена за влака.
На гарата ще има ли очакване,
дали ще се затичаш да ме срещнеш?
По мислите ни тлеят отпечатъци
и мирис на малинови надежди.
Светлинен скок и ето те при мен.
Какво като е празно на перона?
Животът се побира в резен време
и в две ръце, които да ме стоплят.
Тунел отново. В края нещо пламна-
запали хоризонта на тъгата.
Телата ни в един вагон за двама
се стичат по ръба на светлината…
…
Аз съм някъде в твоето тъмно,
две очи натежават, нали?
По гласа ти внезапно се плъзна
порив, раждащ в душата ми стих.
Аз съм тук, тишината е наша,
разсъблича ни – дума по дума,
после тихо и кротко отпраща
всяка нежна искра помежду ни.
А искрите се виждат по тъмно –
кратки, светли проблясъци обич.
Да ги скриеш е толкова трудно,
да ги имаш – почти невъзможно…
…
Дъждът почука, влезе и остана.
Приседна до камината на топло,
погали тихо старите ми рани,
наля ми чаша вино. И си спомних
онази ненаситна моя пролет,
светулките, липите, Пантеона.
И чайките в соления им полет,
чертаещ любовта над хоризонта.
Дочух отново шепот в раковина,
от дланите потече топъл пясък,
изпратих краткоснежната си зима,
крилете си събрах в жадуван плясък.
И после отлетях… Но под небето,
до нечия угасваща камина,
дочух в нощта един дъждовен шепот.
Приседнах и подадох чаша вино…
…
Птиците крещят. Не чуваш ли?
Искат да събудят този град,
да напълнят празните му улици,
да усмихнат светлия площад,
да разлистят пролетно липите,
да протегнат моста над брега,
после да накацат по скалите,
да дочакат приливна вълна,
да изпратят слънцето на запад
и да литнат в цветното небе,
тайно да откраднат от луната
светъл път в безбрежното море.
Да намерят сянката ти в парка,
да я срещнат с моите очи…
Птиците с един невинен крясък
режисират цели две съдби.
