Кольо Колев
Кольо Стефанов Колев е роден на 16.03.1988 г. в град Монтана. От ранна детска възраст живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършва през 2007 г. ПТТ „Проф. Д-р Асен Златаров” в Бургас, специалност Мениджмънт в хотелиерството. Негови стихотворения са публикувани във вестниците “Дума” „България днес”, „Ретро” и „Уикенд”, както и в електронните списания ”Литературен свят”, „LiterNet“, „Е-същност” и „Простори”. Участва със свои стихотворения в сборника за поезия и проза „Часовниковата кула” и в „Алманах Бургас”. Носител на втора награда от конкурса „Искри над Бяла” 2017г.
Небе
Крилете свенливо отричат,
че някога с тях съм летял.
Морето
твърди,
че е плитко.
Небето,
че няма олтар.
И никакъв Бог
не е видяло,
през своя
дълъг,
дълъг
живот.
И аз съм просто
случайност.
Аз съм просто
едно
дете,
което порасна…
Не му вярвам!
Не му вярвам,
въобще!
Не му вярвам…
Но стана ми страшно,
че в мен проговори
такова
небе…
Dancing stars
Животът –
покана за танц
от Смъртта.
Рядък шанс
на Вселенската сцена
да бъдеш –
плът от плътта,
кръв,
сухожилия,
скелет.
Най-трудният шанс
да покажеш
своите умения,
преди с реверанс
да тръгнеш
бавно
по сцената,
с детинска възбуда,
към журито съдещо,
което издирва
звездите си.
Бъдещи.
В търсене на Рая
Тази улица няма ли край?
Пряка по която да свием?
Почти съм сигурен –
Раят
в близката пряка се крие.
Но пряка – не виждам.
Само направо…
Тази улица е… стерилна –
не родила
пресечки,
площади.
Само направо…
Направо… а в края –
кръст(опът),
по(д) който
во век
ще блуждаем.
Не намерили Рая.
В капка мастило
Еуфория след поредното стихче!
Но скоро връщаш се пак
на котата – Никой и Нищо.
И отново си онзи глупак,
за минутка велик се помислил.
Закачливо намигнал на Бога.
Повярвал във себе си – истински!
Силно извикал – Аз мога!!!
А после… малко човече
с писалка и листче хартия,
понесло копнежа си вечен
за безсмъртие в капка мастило.
Мъртво море
Плачи!
Плачи, душа!
В това море
от тъга
и безсъние.
Плачи!
Само солта
ще помогне.
Да не потънем.
Къща
на Валя
Опитах се подобно на Вапцаров, свойте
вери да бронирам във гърдите.
Но стреляше с куршуми бронебойни,
стреляше Животът – и не питаше!
И много нещо в мене бе убито!
Много нещо в мене бе ранено!
Разлагах се, самичък, във очите си.
Разлагах се -без опело, без погребение.
… Но останаха във мене късчета –
малко, но достатъчно останаха.
С които да издигна къщата,
в която да живеем. Двамата.
