Из разказа „Балада за Обзор“
С безкрайна благодарност е изпълнена душата ми, с наивно детско копнение, със синята благодат на майчината утеха, с обич и преклонение пред Богородичните морета в хората и в девствените крайбрежия на Обзор…
Вървя към изрязаната от ветрове и вълни висока скала, известна като Голяма Мона Петра, която натрапчиво ми прилича на прегърбен стар рибар…
Ще пресъхнат ли мрежите на изобилието? Ще успее ли да изтегли преди това щастието си в тях човекът? Плава ли още към отминалия живот Карандаша, да излъже доверието си? На кой отвъден бряг сега се опират лодките на вкаменените и останалите завинаги в морето лимбаджии?
Слабото пролетно слънце хвърля леки отблясъци по плавниците и харпуна в ръцете ми. Коланът с тежестите е закопчан на кръста, а в непромокаемия сак са неопреновият костюм, маската и шнорхелът. Съхнещите напластени водорасли са постлали накъсания си зелен килим, посипан с черни мидени черупки, които сега потъват и скърцат под босите ми крака.
Все още няма никого, все още заливът е мой, бреговете до Шабловия кой са мои, морето тук е само мое и само тук продължавам да бъда най-влюбеният в него. В жената майка. Не остарява никога морето, но е вечност. Може би е паднало небе. Море на свободата… Този Обзор ми е най-свиден… Човешкото време свършва тук, сякаш преминавам невидими тесни врати, които се затварят зад мен, за да се разтвори сърцето ми… Напред вече се открива райският залив към началото на Лаксата. От белите кули на кормораните се вдигат птици над морето и се реят в небесата.
