Любов – тъжна и синя
„Amour Истории в синьо” е четвърта книга на писателя Слави Томов, която излиза в бургаското издателство „Информа принт” с финансовата подкрепа на Община Бургас след романите „Междинните състояния на Грегор К.“, „Другият живот на Бианка К.“ и сборника с разкази „Пътешествия до края на нощта“.
Авторът споделя, че обича да изследва експерименталния тип литература, че се интересува от хибридни, мултидисциплинарни жанрове или визуално-токсични метафори, които размиват границите на установените лимити с превес към една нова синтактична структура, където историята и сюжета потъват в мълчание.
И докато в ”Другият живот на Бианка К.” жена, самотна и затворена в собствения си свят, изолирана в апартамента, офиса или среднощните барове на големия град, лутайки се, се среща с бруталността и насилието, в „Amour Истории в синьо” героят е фиктивен – мъж, който бързо сменя своите състояния, губи идентичност, самоличността си и претърпява различни преображения, достигайки до сливане с морето и разтваряне в него. Носи синя риза – облича се с море… той дори не подозира, че е море… Но бяга от свободата. Бяга от себе си… Свободата е непосилна, защото му носи самота. Поредицата от срещи с хора, които сякаш нямат лица, но страдат от индивидуална маниакалност, приличат на бързи сънища, след които будуващият в съня се опитва да ги сглоби като пъзел, но не успява. Колкото повече се доближава до хората и ги опознава, толкова повече се натъжава и отдалечава от тях… В търсенето на смисъла героят плува навътре, навътре, докато изгуби изрязаните на брега силуети, докато тялото му се превърне в море – море, което по-късно преминава през хората и никога не е спокойно, а е късноесенно, стихийно и тъжно… Междинните състояния на Грегор след раздялата му с Албертин и колебанието му да се роди, са вече преодолени, новите настроения идват като буря след пътешествията до края на нощта. В този смисъл Слави Томов е последователен в проследяването на разрухата… Но има и надежда… много надежда, както пише Кафка, и завършва – но не за нас…
Книгата съдържа 77 фрагмента – пасажи, лишени от ясен сюжет, които крият дълбоко в себе си разкази за самота и измислени преживявания на млад човек, вглъбен в екзистенциалните отрязъци на текстове от модерната литература, предимно френска, за следобедните сънища на детството, за любовта и младостта в една застинала бургаска вечност, за продажната любов и нуждата от възстановяване на гладиаторските битки, за вътрешните битки и поражения, за отчаянието на самотния човек и отказа му от бъдеще, за ролята на бащата, за експерименталните начини на писане и говорене, за разликите помежду ни, за навлизането в морето, за морето, което навлиза в нас…За дълбочинното гмуркане до смъртта в голямата синя Любов… Читателят остава с впечатлението, че чете поезия. Изящна и плашеща… Поезия, която се лее и приспива, до момента, в който става част от неочакван кошмар… В своите интимни изповеди Слави Томов ни въвлича в подводните течения на един изначално обречен свят – свят, който всеки от нас носи в себе си. От бързия поток на тези течения читателят има възможността да наблюдава като на кино как екзистенциалният беглец, смален доскоро в някоя хотелска стая с изглед от задната част на китайски ресторант, където всички са като пияни и никой никого не слуша, изхвърлен на улицата имитира поведение, върви след себе си, след тялото си, за да се убеди, че съществува… Да се превърне в риба, е внезапната му идея, когато стига до пристанището… „да се храня с риба, да виждам света от водата, където ще имам цялата вечност да мисля… в дом с дъно на море вместо таван, с хамак от корабни въжета и мрежи…” Мълчанието е отговорът на изгубения малък човек, попаднал сред „пасажи от атерини, артерии на тъгата”. Зимата идва „с петна от самота” след лятото с различните имена на любовта: Себастиана, Вал, Пепин, Елис, Джули, Рита, Магдалина… много пристанищни магдалини… в Б., в Марсилия, в Лисабон… И единствено морето е способно да изчисти вътрешните рани след завръщането, след пропадането, далече от писането – от съществуването… 
Но героят не спира с опитите да излъже сам себе си – сякаш това е игра за поддържане на смисъла в измислицата, в преведената през себе си литературна измислица… Сърфира, гмурка се, плува, докато цитира Пруст, Джойс, Селин, Бернхард, Онети, говори с вятъра, Набоков, Жьоне, Барико … опиянява се, но и се натравя с море, за да види апокалиптичните фотоси „само с един-единствен свидетел. Огромен пеликан с цвят на мръсна праскова. С омацана от мазут перушина. Докато и той не се превърне накрая в прах…” Както в „Океан море” и тук героите приличат на корабокрушенци, които в кръчмата се чувстват у дома си, пияните художници рисуват синьо безбрежие, но дори не подозират докато го създават, че то някога ще бъде обезобразено от жестокостта на човека… Слави Томов внушава страха от близкия край с похватите на Томас Бернхард, за когото ние: „… населяваме една травма, боим се, имаме право да се боим, вече виждаме, макар и все още смътно, някъде в дъното: великаните на страха. Всичко, което мислим, е премислено, всичко, което чувстваме, е хаос, всичко, което сме, е неясно…” – някакво странно повторение, навиване, пре-повтаряне, пре-пре-повтаряне… в писане… в живот… в тъга и в синьо – в Amour.
Динко ДИНКОВ
