Мъж с харпун
-I-
Той идва в стаята.
И ляга. И заспива.
И блъскат го вълните
в нощ безлунна.
Във ъгъла блести като икона
соленият харпун.
И няма думи.
Пространствата се люшват
като форми,
изгубили в морето своя корен.
И се завива с мидени черупки
гмуркачът, прероденият отново.
-II-
Прозорците с крила на морски котки
към светлината плеснаха. Потънаха
разчупените силуети и извивки
на острите кристали над лаврака.
В съня нахлуха призрачни пожари –
букети от пасажи със лефери.
И ти отново прерисува лятото
със хиляди приятелства. Простено е
на думите, че ни въведоха във стая,
извезана от скелети хартиени
на лодките, в които измечтавахме
най-причудливите си дни. И се пробуждахме.
А бяха пъстри спаритата… Виждаха
мъжа с харпун в просъница, картините,
в които той задържа своя въздух
и се забавя ритъмът. Сърцето му
ще се взриви да бъде във хармония
с море дълбоко, колкото изкуството.
А бяха пъстри спарита… Обикнаха
мъжа с харпун. Избухваха. През книгите
потичаха с течението в спомена
за щастие, любов и за поезия…
Заблъска се в прозорците затворени
море обятно, колкото изкуството.
-III-
Стрелата се откъсна и прониза
щастието – падаща звезда.
И сам
не можеше
да проследи смъртта на рибата…
Но по-дълбока от страстта
не се побира
във тихото въображение на линията
на майката
изтритата сълза.
Графика: Генчо Павлов
