Отдавна
Събуло обувките лодки, морето заплака –
аз никога няма морето във мен да забравя,
което тъгува и тръгна да търси морета,
които отдавна, които отдавна ги няма.
Полепнало с пясъци, падна солено на моста,
захвърли зелената тежка фланела към фара
и, стиснало ятото гларуси, литна свободно
над хора, които отдавна, отдавна ги няма…
А трябваше там да са, трябваше с мен да са хората –
светли и голи – изтеглили в мрежи от чувства
отломки любов и, привързали вятъра с котви –
да учат децата си лодките как се обуват.
